06 октомври 2013

Жерава на Йе



768x1024 Crane Origami
       Имало едно време, някъде в Япония, едно малко заливче със седефен пясък. Там където морето достигало до бреговете му,  блестящите пръски морска пяна  правели света да изглежда от сребро. Скътано от бурите в сребристата светлина на заливчето, стояло малко градче. То било необикновено, защото всички къщички на градчето били от картон. Покъщнината също била от картон, столчетата били от картон, масичките били от картон и креватчетата били от картон, ала за  хората всичко било прекрасно и те се усмихвали сърдечно.  В края на града в малка картонена къщичка живеели две дечица - сестриче и братче на име Йе и Об.
   Децата били сирачета, те получили в наследство само къщичката си и един стар свитък, изписан от горе до долу с йероглифи.  Този къс хартия им бил непотребен, защото братчето и сестричето не умеели да четат.
  Йе била много сръчна и умеела да прави пайети от рибешки люспи. Тя всяка сряда ги продавала на пазара и така изкарвала прехраната за себе си и братчето си.
Един следобед, когато сенките се удължавали, а Йе все още седяла на пазара, пред нея спрял чуден странник. От далече личало, че е чуждуземец, дрехите му били от синя коприна, а на главата носел тюрбан завита звездна дантела вместо шапка.
 - Колко струват тези нанизи? - попитал човека.
 - Само две йени.
 - Ще ти дам две златни монети, ако ми кажеш каква е тайната за направата на пайетите- предложил мъжа.
   - Aко Ви кажа как се правят - отвърнало момичето - как ще съм сигурна, че няма да вземете прехраната от ръцете ми и утре да седите тук на мое място.
  - Аз съм като вятъра, който обикаля земята,  днес тук, а утре там.  Вълните на морето ме носят и никъде не оставам повече от един ден, и една нощ. Роден съм в далечна пустинна страна, там няма реки, нито морета. Ония които искат извадят вода копаят дълбоки кладенци в пустинята. Моят народ не умее да лови риба.
  - Тогава, защо ви е да знаете моята тайна.
  - Защото знанието е сила, бижу и занаят.
Йе подала двата наниза на чужденеца и му обяснила как се изработват пайетите. Преди да се сбогува, странника се обърнал и рекъл:
  - Защо във вашия град всички къщи са от картон?
  - Не зная - учудено отвърнало момичето. - Нима по света има домове направени от нещо друго?
  - Щом не знаеш използвай златните монети за да разбереш - усмихнал се странника. - А когато сгънеш хартиен жерав и той полети ще се видим отново. Нека ти кажа, че моя  народ строи къщите си от лилав планински кристал.
Йе била много учудена от думите на този пустинен човек и още същата вечер заедно с Об решили да използват монетите, за да се научат да пишат и четат. Те напуснали малката си картонена къщичка и със себе си взели само свитъка. 
Качили се високо в планината.  Там с блясъка на слънцето далече от света в един пещерен манастир живеел стар майстор калиграф на име Мисуко.
Шест години майстор Мисуко учил децата да четат, да изписват японските букви с мека четка и черно, въгленово мастило. Учил ги в изкуството на прегънатата хартия оригами, а златните монети им послужили за прехрана.  Йе се научила да прави прекрасни бели жерави, но нито един не успял да полети.
А когато и седмата година изтекла, Йе станала прекрасна девойка, а Об снажен, възмъжал момък.
Един ден докато се разхождали, Йе и Об видели как от върха на планината страшна буря приближава към родното им градче. Вятъра бушувал в долината, огъвал дърветата до земята, а твърдта се тресяла и жадно поглъщала една след друга малките хартиени къщички. Йе и Об били в безопасност, но сърцата им се изпълнили с безнадежност, тъга и жалост. 
 Йе прегърнала брат си и с насълзени очи, пуснала над бездната последния хартиен жерав който държала в ръце.
Вятъра грабнал бялата птица понесъл я високо, високо над бурята и над морето.
Когато се върнали в пещерния храм, стареца седял на пред входа със свитъка в ръце.
  - Време да си тръгнете, деца мои. Време е да слезете долу и да постройте града отново.
  - Но ние сме сами - уплашили се Об и Йе.
  - Не сте сами, всеки жител на града е жив. Хартията е лека и така бурята не е могла да нарани никого.
  - Дядо, но ние не знаем как?
  - Тук в свитъка, който донесохте е написано всичко. Всеки човек от града притежава такъв, но не всеки има желание да  използва силата му, за да разбере как се строи. Хората от нашия край са деца на морето. Дошли са тук преди стотици години, но въпреки това, лесно забравят, че през Сребърния залив на всеки петдесет години минава морският тайфун. Земята остава под прегръдките му равна като тепсия, всеки дом бива събарян и построяван наново. Ваш ред е да ги научите как да си върнат домовете отново и как да живеят със своя избор.
  Об и Йе слезли в долината. Об бил безстрашен и силен,  пръв започнал да строи новите домове, на избледнените от страха хора.  Йе му помагала, а в свободното си време отново правила нанизи от рибешки люспи. Край нея винаги седели винаги цяла дузина деца и тя сгъвала за тях играчки. Правела им нежни цедмилисти цветя, хартиени момичета, но най-много обичала да прави птици.

Колкото повече време минавало толкова по-красиво ставало картоненото градче. Всеки жител бил усмихнат и доволен, най-щастливи били децата. Над градчето се понесло поверие, че ако някой успее да направи хиляда жерава последния от тях ще полети сам и ще отнесе желанието на сърцето му високо до боговете.
Йе не забравила своя летящ жерав и с копнеж гледала към морето. Един ден видяла, как в заливчето закотвил чудноват, златоперест кораб. От него слязъл същия онзи чужденец, с шапката от намотана звездна дантела. 
  - Йе - рекъл мъжът щом я зърнал - научи ли защо вашите къщи са от хартия? 
  - Научих - свела очи Йе - разбрах, че знанието е сила, защото е способно да издигне градове. Не разбрах обаче, защо знанието е бижу.
- И аз дълго не знаех Йе, ала на този ден преди осем години разбрах. Видях  как то да блести по-ярко от рубин в ума на едно дете, а това дете беше ти Йе. - отговорил странника.
  - А нима може знанието да е занаят, да се ползва ден след ден без да омръзне и без да остарее? - последно попитала девойката.
  - Както хартията се огъва, така и човека се огъва. Огъне ли себе си, се научава да може. Знанието е занаят,  който всеки ден искаме да умеем и да даваме без ограничение. Ако то не е  в полза на хората, става само летяща непотребна хартия понесена от вятъра. Йе, аз следвам твоя жерав точно една година. Той ме върна тук, където света е сребърен и целият в морски пръски. Ако сърцето ти копнее да остане с мен, последвай ме, и аз ще ти дам своята душа и ще ти показа лилавия град на моя народ.




Фотографията е от Интернет... не зная кой е собственика. Но за мен тя беше много вдъхновяваща, при все че я видях след като бях вече написала приказката. Благодаря ви, че останахте и прочетохте горенаписаното.

   Съкратен вариант разказах преди няколко дни на една малка групичка деца които посещават  кръжока ми Сръчни ръчички. 

В началото на учебната година директорката на училището в което ходи Верето ми предложи да взема няколко деца и заедно да изработваме различни дребни неща. Проекти според сезона, възможностите на децата и най-вече желанието им да вършат нещо с ръчички. Това ме зарадва много, много, водя кръжока абсолютно безвъзмездно, но пък си имам учителски дневник и мини бюджет от 7лв. на дете за година с който трябва да набавим нужните ни материали. Разбира се голяма част има самото училище.

Дечицата са възраст от 6г. до 9г. и реших, че вярват все още в чудеса, в приказки и във свят в който всичко е възможно. Реших също, че ще е чудесно да им покажа дъгата такава каквато я виждам аз, цвят по цвят препълнена от възможности, без ограничения, без граници.
 Разбира се имах и притеснения, как да сложа да седне дете което сега иска да пее и да скача. Не съм тип който иска да се надвиква, затова измислих своя тактика. 
Преди да започнем дадена задача, разказвам на децата малка приказка която е основана на задачата. Миналия път беше оригами фигурка, след няколко дни ще пусна снимките от нея.

 Пиша приказката предварително преди всеки кръжок, или импровизирам на място като оставям децата да разкажат сами своята история.
От там са имената на главните ми герой от днешната ми история. 
Оставям обикновено приказката неразказана до края на кръжока и мига в който дечицата започват да правят пакости ги подсещам, че е време за следващата част, или за края. И така всички слушат и работят само ръчичките. 

Благодаря за съдействието на Крокотак, да може да ползваме някои от техните идеи.
Също така имам разрешение от директорката да снимам децата, да снимам и готовия проект, така че ще се радвам да останете с нас и да видите как заедно сме направили света по шарен.


Още исках да ви кажа, че въпреки години наред бях твърдо против в блога ми да вървят реклами, сега се наложи да променя това. Имам прекалено много снимки и където и да казвам фотосите за Страната отвъд дъгата бързо изчерпвам неплатените лимити, както за големина така и за трафик към блога. 
Разходите ми по закупуването на повече пространство са минимални, но с рекламите напълно ги покривам за това моля ви не се сърдете.

Поздрав от мен. 

2 коментара:

  1. Толкова ме развълнува тази приказка!!! Преди да прочета послеписа си мислех, че не съм разбрала правилно и че всъщност това е автентична японска история! Но като се уверих, че не е просто взета от някоя стара книжка, а написана толкова скоро, при това с толкова сърце и по такъв прекрасен повод, я почувствах още по-близка! Обичам приказки, обичам Япония и обичам да правя оригами! А след тази насърчителна покана за коментар не мога да не изразя благодарността си за споделянето на тази приказка и на всяко едно вълшебство на това място! Наистина тук се чувствам като в градина! Като у дома си!

    С много обич и пожелания за непрестанно вдъхновение, от което и ние да черпим!
    Дари

    ОтговорИзтриване

Добре дошли, по тихите пътеки към нашата градина. Всяко ваше посещение е повече от гостуване. Всеки ваш коментар е поздрав. Останете, разгледайте и се почуствайте като у дома... Защото всеки ден е вълшебство, и съм щастлива да го споделя точно сега, точно с вас.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...